Преди 7 години стряскащите снимки на една жена с многобройни шевове по лицето обиколиха света. Изабел Диноар стана първият човек с присадено лице. Операцията бе сензация в медицината, макар че мнозина тогава се съмняваха как жената ще понесе присадката и какви ще са последствията от суперсложната операция.

Седем години по-късно Изабел вече не е медийна звезда, живее в родното си градче в Северна Франция и се е върнала, доколкото е успяла, към нормалния живот. Тя бяга от прожекторите и редовно отказва медийни интервюта. Прави рядък жест, като се съгласява да разкаже пред Майк Ланчин от Би Би Си как живее сега.

Изабел се явява на срещата спокойна и сигурна, личи обаче, че е преживяла много. Все още ясно се вижда белегът от шева, който минава над носа й, отстрани по бузата и надолу до под брадичката. Това е долната част на чуждото лице, което лекарите от френската университетска болница „Амиан“ са прикрепили при 15-часова операция. Едното й око е леко отпуснато.

„Най-трудното е да намеря отново себе си – тази, която бях преди, с лицето си отпреди инцидента. Знам обаче, че това не е възможно. Когато се погледна в огледалото, виждам нас двете заедно – донорката винаги е с мен“, разказва 45-годишната жена, която е майка на 2 деца. Замисля се за момент, а после казва: „Тя спаси живота ми“.

Нещастието се стоварва върху Изабел през май 2005 г. В пристъп на депресия тя се опитва да се самоубие, като се нагълтва с приспивателни хапчета. По-късно се буди. Вижда, че е вкъщи и лежи в локва кръв. Край нея е домашното й куче. Лабрадорът я открил в безсъзнание и отчаяно се опитвал да я събуди, като в борбата си отхапал долната част на лицето й.

„Тогава дори не можех да възприема, че това е моето лице и моята кръв и че кучето е дъвкало лицето ми“, разказва жената. Устата, носът и челюстта й са увредени толкова жестоко, че лекарите веднага отхвърлят като опция рутинната лицева реконструкция. Предлагат й обаче нещо друго – революционна трансплантация на лице.

„От първия момент, в който видях лицето си в огледалото след операцията, знаех, че това е победа. Разбира се, не изглеждах много добре с превръзките, но все пак имах нос и уста – беше фантастично“, спомня си Изабел. Същото й казват и очите на сестрите, които се грижели за нея. В началото не може да говори, тъй като заради операцията й е направена трахеотомия, така че успява само да прошепне „Благодаря ви“.

Щастието, че има ново лице, обаче бързо е вгорчено. Изабел изобщо не е подготвена за вниманието, което привлича нейният случай. Преследвана от медиите, одумвана от минувачите на улицата, Изабел е принудена да се крие месеци наред в дома си, като се страхува да се покаже навън.

„Беше изключително мъчително. Живея в малък град и всеки знае историята ми. Не беше лесно в началото – децата ми се смееха и всеки казваше „Виж, виж, това е тя“. Често се чувствала като животно от програмата на някой цирк.

Днес хората пак я разпознават на улицата, но вниманието им към нея вече не е така брутално. Изабел свиква с новото си лице. „Това съм аз, сега изглеждам така“, казва си тя. Ако хората се втренчат в нея, тя им отвръща, не крие погледа си. И вече не я е грижа.

А дали се е променила като характер, след като е вече с ново лице? „Не, не -категорична е тя, аз съм си същата, но с различно лице“.

Не всеки, получил сериозни наранявания на лицето, има шанс за трансплантация, смята проф. Силви Тестелан, която е член на екипа, оперирал Изабел. През 2005 г. никой не можел да гарантира какви ще са дълготрайните последици за пациента от това, че ще пие до края на живота си цял коктейл от лекарства, за да предотврати отхвърлянето на чуждото тяло от организма.

При Изабел, както и при още двама пациенти със сполучливи трансплантации след нея, ползите от операцията обаче са далеч повече от поетия риск.

Никой не може да си представи какво е да живееш без лице. Изабел знае какво е. Но трябва да сме сигурни, че това, което правим, е правилното за пациента, смята д-р Тестелан. По света има страшно много хора, които са поискали трансплантация. Това обаче не е нито игра, нито състезание, в което да се правят повече и повече, категорична е специалистката.

След Изабел първата пълна трансплантация на лице е извършена в Испания през април 2010 г. През март 2012 г. лекари в САЩ правят най-цялостната трансплантация на лице досега в медицинския център на Университета на Мериленд. Правени са трансплантации и в Турция и Китай.

Някой ден Изабел може би ще трябва да се изправи пред криза, при която тялото й ще отхвърли чуждата тъкан, знае д-р Тестелан. И тя като лекар също трябва да е готова да реагира, макар че се надява този ден никога да не дойде. Самата Изабел е оптимист за бъдещето си. „Казвам си, че всичко ще е наред. Ако си пия лекарствата, няма страшно“. Прекарва дните си, като ходи на гости на малкото близки приятели, които има. Разхожда и новото си куче, много тежко преживяла раздялата с лабрадора, умъртвен след инцидента през 2005 г.

Изабел постояно мисли за мъртвата жена, чието лице е взела. След операцията се ровела да намери някакви следи за нея в интернет, но френският закон никога няма да й позволи да разбере коя е била жената. Изабел дори би искала един ден да се срещне със семейството на тази жена и да му благодари.

„Когато съм депресирана, поглеждам се в огледалото и мисля за нея. И си казвам, че нямам право да се предавам. Тя ми дава надежда“, споделя Изабел Диноар пред камерата на Би Би Си.

Leave a Comment